Като малък много обичах да рисувам с химикалка върху снимките на известни личности в учебниците ми в училище. Добавях мустаци, слагах рога или поставях зловеща усмивка на начумерените авторитети. Това беше моят начин да разсея скуката, която ми носеше безинтересното тогава обучение в средното училище, но също така и своеобразният ми юношески бунт срещу сериозните лица, които ме гледаха строго и укорително докато си учех уроците. По-късно запазих този навик и от време на време продължих да го практикувам, но вече в списанията и вестниците, които си купувах, защото това, което виждах не ми харесваше и ме дразнеше. Това дразнение продължи и до ден днешен когато започнаха политическите кампании за Избори 2011.
Интересно ми е защо почти 100% от предизборните кампании на партиите комуникират с публиката повече лицата на своите кандидати, отколкото ценностите на политическата си платформа? Защо това е така? Разбира се, сигурно си има причини, но дали в предизборните щабове се замислят какво иска да види публиката? Лица или нещо по-различнои по-свежо? И доколко един билборд може да повлияе на решението им дали и за кого да гласуват? Ясно е, че хората открай време гласуват така, както и пазаруват - правят своите избори и вземат своите решения емоционално, а не рационално. Важна е опаковката, а не съдържанието или в случая - лицето, а не платформата.
Усмивката и зъбите заемат важно място в политическата реклама в България. Да си припомним зъбите на Петър Стоянов, усмивката на Стефан Софиянски, а от скоро и тази на Волен Сидеров...
Има обаче един интересен процес, на който си струва да обърнем повече внимание. Самите политици се вземат прекалено на сериозно, започват да си вярват, самозабравят се и съвсем логично насочват към себе си реакция на иронизиране и подигравка, които да балансират прекомерната им твърдост и сериозност. Доказателство за това е появилият се нов прочит на визията от кампанията на Волен Сидеров.
Ако политиците ни не проявят чувство за хумор, рискуват да излезнат от политиката. Ще бъдат успешни онези, които балансират между политика, самоирония и чар. Идеален пример за това е Силвио Берлускони. Съгласни ли сте?
И още нещо важно. Никой няма монопол върху интерпретацията на лица и събития от миналото или настоящето. Преди няколко месеца паметника на съветската армия бе боядисан от анонимни концептуални графити, но след това всичко бе набързо заличено, къде от страх, къде от демонстрация на власт и още нещо.
Но героите от паметника на съветската армия оживяха!
И това не е случайно. На тях им бе вдъхнат живот от хилядите столичани, които макар и за кратко, за едно денонощие усетиха свободата от своето минало. Същото минало, на което му построиха музей за няколко милиона лева, но това е друга тема.
0 comments:
Публикуване на коментар